Станахме рано, готови и пълни с енергия за покоряването на Муратов връх. Времето летеше толкова бързо, че дори не успяхме да усетим кога се бяхме събрали на уговореното място с големи усмивки на лице. Тръгнахме с автобуса. Слушахме музика, говорехме си или просто мълчахме, чакайки началото на нашия преход. След дълъг път и много завои стигнахме до хижа „Вихрен". Хапнахме, пихме вода.... и така всъщност бяхме готови да покорим върха.
     Вървейки нагоре по пътека, ние, ентусиастите, видяхме и се насладихме на една от най- прекрасните гледки, които човек може да си представи.

     Зеленина навсякъде около нас, невероятни цветя с прекрасен аромат, върхове, които спират дъха ти, небе с най- красивото синьо и бели облаци с чудни форми. Песента на птиците и течащата вода допълваха съвършената картина. Пътеката за много от нас беше любима, тъй като носеше спокойствие, енергия или просто вдъхновение. Вървяхме и се смеехме, такова настроение ни носеше природата. По пътя си видяхме зелени храсти, зад които ръководителите ни казаха, че се намира Муратовото езеро. С по- бърза крачка и вълнение стигнахме края на пътеката и там, между върховете, беше „полегнало" езерото. Чисто и с прекрасен син цвят. Сгушено между два върха, които се виждаха в отражението на водата, Муратово езеро ни спря дъха.

     Спряхме, за да му се полюбуваме, защото това величие не би могло да се подмине. Направихме си снимки, играхме на различни игри и отново не спряхме да се смеем.

     Малко след това трябваше да се отделим от езерото, за да покорим върха. Големите камъни стреснаха повечето от нас, но страхът не може да ни спре да постигнем целта и мечтата си. Бяхме задружни, помагахме си при катеренето на камъните, макар и да не се познавахме така добре.

     След всичките сили и енергия, които бяхме вложили, за да пазим равновесие и да не спираме да катерим, стигнахме до Бъндеришка порта. Близо до облаците, нависоко от земята, портата подобно на езерото ни остави вцепенени от възвишение пейзаж. Поседяхме, за да съберем енергия, защото не ни трябваше много време, за да покорим и Муратовия връх. Направихме групова снимка и тръгнахме нагоре.

     Камъните ни се струваха по- големи и по- страшни, но все пак продължихме, защото бяхме по- силни от тях. С няколко спирки, за да забележим всичко около нас, стигнахме до върха. Останали без думи, просто гледахме, защото беше невъзможно да опишем това, което ни представяше природата.
     Чакахме известно време, за да видим връх Вихрен, който се простираше срещу нас, „облечен" в бяла покривка от облаци. Не след дълго той се показа пред нас с цялото си величие.

     След няколко екстремни и красиви снимки тръгнахме надолу. Този път камъните или височината не ни плашеха, а ни показаха колко силни можем да бъдем.
     Стигайки отново до Бъндеришка порта, уморени и леко разочаровани, че денят е към своя край, ние починахме и тръгнахме надолу. С много смях и невероятни спомени стигнахме до красивото езеро.

     И не след дълго продължихме обратно към хижата. Топлият чай и сандвичи ни заредиха с нови сили. Тръгнахме към Байкушевата мура, най-старото дърво в България, с пусната музика и много разговори за това, което бяхме изживели. Бавно и приятно стигнахме до Бъндеришка поляна, където хапнахме и където всъщност свърши нашият ден.
     Разочаровани от това, че беше свършил денят, и щастливи, че постигнахме това, за което бяхме дошли, автобусът спря в града и се прибрахме.
                                                                                              Автор: Златка Разманова от 9е клас